Равнища на организация на многоклетъчния организъм

Организмът като единно цяло. Клетката е основна функционална единица на всеки един организъм, било то едноклетъчен или многоклетъчен. Във всеки един многоклетъчен организъм клетките са специализирани да изпълняват строго определени функции. Клетките, които притежават сходен строеж и функции образуват тъкан.

Клетките в човешкия организъм са групирани в пет основни тъкани: епителна тъкан, съединителна, кръвна тъкан, мускулна и нервна тъкан.
Тъканите от своя страна се групират в органи. Обикновено органът е съставен от няколко вида тъкани, но винаги една от тях е основна и определя неговата основна функция.
Например в сърцето има мускулна, съединителна, епителна и нервна тъкан, но основната (преобладаващата)тъкан е мускулната. Тя има най-голямо значение за основната (помпената) функция на сърцето.
За изпълнение на определена жизнена функция на организма като цяло обикновено не е достатъчен само един орган. Органите изпълняващи строго определена функция, образуват система от органи.

Храносмилането например протича в редица органи, а те са: уста, гълтач, хранопровод, стомах, черва. Заедно с черния дроб и задстомашната жлеза тези органи образуват храносмилателната система.

В един организъм се различават няколко основни системи:

• Опорно-двигателна система;
• Храносмилателна система;
• Дихателна система;
• Отделителна система;
• Кръвоносна система;
• Имунна система;
• Ендокринна система;
• Нервна система;
• Сензорна система;
• Полова система.

Всички тъкани, както и органите и системите представляват равнища на организация на всеки един многоклетъчен организъм (мезосистема). Абсолютно всички части на определен организъм са свързани както анатомично, така и функционално и образуват единно цяло. Единството на даден организъм се осигурява от неговите системи за регулация.

Характерно за организмите е, че те са в постоянно взаимодействие с околната среда (средата, която го заобикаля). Независимо от факта, че факторите на околната среда могат да се колебаят постоянно, в самия организъм съществува едно постоянство на всички необходими условия за едно нормално функциониране на клетките. Това се постига благодарение на вътрешната среда на организма, към която спадат кръвта, лимфата, както и тъканната течност.

Тази способност на организма да поддържа едно постоянство на своята вътрешна среда се нарича хомеостаза.
Това означава, че всички функции в организма трябва да бъдат съгалсувани и регулирани така, че всяка една промяна във вътрешната среда да предизвиква реакции за нейното бързо възстановяване.
Хомеостазата също се регулира. Нейната регулация се осъществява чрез нервната и ендокринната система чрез механизма на обратната връзка: Обратната информация за хода на извършена определена дейност текущо и праволинейно коригира нейното изпълнение. Това е познато като саморегулация.
Характерно е за нервната и хормоналната регулация, че те взаимно се допълват, както и, че силно си влияят. Те осигуряват взаимодействие, съгласуваност, ритмичност и постоянство в работата на всички органи и системи от органи.
Много добре и с детайли е изучена хомеостазата на много голям брой физиологични и физико-химични показатели свързани пряко с алкално-киселинното равновесие, обмяната на газове, обема на телесните течности, кръвното налягане, телесната температура и редица други. Тази хомеостаза е наречена физиологична. Хомеостазата освен, че поддържа постоянство на вътрешната среда на организмите тя бива още и имунологична, структурна и генетична.

Генетичната хомеостаза представлява постоянство на кариотипа, поддържащо се чрез механизмите на делене на клетката. Структурната хомеостаза представлява едно постоянство на клетъчния състав, морфологичната организация, както и целостта на организма. Нейното поддържане става чрез регенерацията. Имунологичната хомеостаза представлява съхраняване на биологичната индивидуалност спрямо всички чужди клетки и биполимери и се осъществява благодарение на имунната система.

Наличието на много сложни нервно-ендокринни регулаторни механизми позволява на всеки организъм да се приспособява към по-сложни промени в средата на живот. Това приспособяване е свързано главно с преустройство на функциите на самия организъм, както и на неговата хомеостаза.

Тази съвкупност от всички приспособителни реакции на организма, благодарение на които се запазва нормалното му съществуване при значителни промени на условията на средата, се нарича адаптация.