Планети

     Планета е космически обект с достатъчно голяма маса, за да приеме кръгла форма под въздействие на гравитацията. На гръцки планета означава странник, пътешественик.

   Планетите в нашата слънчева система се въртят около една звезда наречена Слънце и отразяват нейната светлина. Всяка планета обикаля слънцето в различна орбита.

     Планетите в Слънчевата система вече официално са 8: Меркурий; Венера; Земя; Марс; Юпитер; Сатурн; Уран и Нептун.
През 2006 г. считаният за 9-та планета в Слънчевата система Плутон и считаният за негов спътник Харон са класифицирани като планети-джуджета.

планети

Млечният път е добре видимата на безлунното нощно небе, белезникава, слабо светеща ивица с размити неправилни форми и граници, в която огромното количество слаби звезди са почти неразличими. Минава почти по-голям кръг на небесната сфера през съзвездията: Един рог, Малко куче, Орион, Близнаци, Бик, Касиопея, Андромеда, Цафей, Гущер, Лебед, Лисичка, Лира, Стрела, Орел, Щит, Змиеносец, Южна корона, Скорпион, Прав ъгъл, Вълк, Кормило, Пергел, Муха, Южен триъгълник, Кораб, Корабни платна, като най-ярък е съзвездията Стрелец, Южен кръст и Кентавър, а най-слаб – Персей, Жераф, Колар. Видимата ширина на ивицата на Млечният път в различните негови части не е еднаква. Изменя се от 5 до 30 градуса.

млечният път

Колкото по-малка разсеяна светлина има в земната атмосфера, толкова по-ярко наклона на земното небе се откроява ивицата на Млечния път. В големите градове яркостта на нощното небе толкова голяма, че често той не се вижда. Произхода на названието на Млечния път е свързан с Гръцкия мит за струята мляко, пръснала на небето от гърдата на богинята Хера, когато кърмела младенеца Херкулест. От тук е получила своето име и Галактикта, тъй като на гръцки Галаксиас е Млечен или още Млечен път. При наблюдения даже със слаби телескопи се вижда, че Млечният път представлява натрупване на множество слаби звезди. Това откритие е било направено за първи път от италианският учен Галилео Галилей през 1609 – 1619 г. Системното изучаване на Млечният път започва от английския учен Хершел в края на 18 век. Извършвайки преброявания на звездите в различни посоки, той стига до извода, че слънцето се намира вътре в сплесната звездна система.

Всички звезди на Млечния път достигащи до 150 млрд. са само част от гигантската звездна система – Галактиката. Една от тях е нашето Слънце. Основната маса звезди в Галактиката е концентрирана във формата на леща, а останалите звезди я обкръжават във формата на сферичен облак. Слънцето се намира не далеч от Галактичната равнина. То стои от центъра на Галактиката на 1/3 от диаметъра. Затова в направление в нейния диаметър ние виждаме повече звезди, отколкото в перпендикулярно направление.

Всички звезди както близки така и далечни в диаметрално направление се проектират на небесната сфера в ивица минаваща почти по големия кръг. Тази ивица ние наблюдаваме като Млечен път. Като средната линия на Млечния път е наклонена към равнината на небесния екватор на 62 градуса.

В млечния път сравнително ярките области с много звезди се редуват с тъмни области, в които почти не се виждат звезди. Тази структура на Млечния път се обяснява с това, че освен звезди в него има много натрупвания на газове и прах – облаци и маглавини, които поглъщат светлината на звездите намиращи се зад тях. Тези мъглявини се наричат тъмни. Ако пък газовопраховите натрупвания са разположени близо до ярки достатъчно горещи звезди, под действието на звездното излъчване те светят. Тези мъглявини се наричат светли.

междузвезден газМеждузвездния газ

Газ, навсякъде газ! Събран в гигантски нагорещени кълба, той образува безброй звезди – в тях е съсредоточена голяма част от масата във Вселената. Разреден, хладен газ запълва огромни пространства от Вселената във вид на газови мъглявини, в които са завити десетки звезди. От газа са и атмосферите на планетите! И всичко това е безвъздушното пространство. Но дали наистина то е безвъздушно?

     Нашите понятия за вакум, за безвъздушно пространство са относителни. Казваме, че в една електрическа крушка „няма въздух“, той е изпомпан. В сравнение със стайния въздух там е вакум. Но физиците с помощта на своите съвременни помпи могат да изпомпят въздуха от една стъклена тръбичка, че пространството в една електрическа крушка в сравнение с пространството в тръбичката ще гъмжи от молекули.

    Газовите мъглявини със своята плътност от 10-19 г/см³ са разположени в безвъздушно пространство. Но и то, както можем да видим, не е съвсем празно. В него също има газове. Наистина газове с нищожна плътност, но все пак газове, така че между всеки две звезди има някаква газова среда, колкото и да е разредена тя.

     Какви са тези газове? Хартман изучавал спектрално-двойната звезда Делта от Орион. За да може възможно с най-голяма точност да опреди нейната радиална скорост, той измервал положението на всички тъмни линии, които се виждали в спектъра. Защото, ако звездата се движи като цяло по своята орбита около центъра на тежестта на системата, всички линии в нейния спектър трябва да се преместват еднакво, т.е. в границите на грешките на измерването на преместването на всяка линия трябва да отговаря една и съща скорост на приближаване или отдалечаване от нас. Ние вече знаем, че при такова периодично орбитално движение линиите в спектъра периодично изменят своето преместване. Всички линии в спектъра на Делта Орион „се държали“, както трябва, с изключение на линиите, кой знае защо, не участвували в общото периодично колебание в положението на линиите в спектъра, а упорито стояли все на едно и също място в него. Приближавала ли се звездата към нас или пък се отдалечавала – това не засягало линиите на калция.

     Както казахме, упоритите линии принадлежали на атомите на калция и на Хартман не оставало нищо друго, освен да направи заключение, че калцият по никаква причина не участва в орбиталното движение на звездата. Щом линиите на калция са тъмни, абсорбционни, очевидното светлината от звездата преминава през него и се поглъща от него, но този елемент не се намира в атмосферата на звездата, която предизвиква появяването на останалите линии в спектъра. Атмосферата на звездата се движи заедно със звездата, а калцият не се движи с нея. Може би нашата звезда е потопена в обширен облак от разреден калций, в който и се движи, без да го увлича при движението със себе си?

Този вид линии на калция нарекли стационарни, т.е. неизменни, неподвижни. С течение на времето стационарни линии на калция били открити в спектрите на много други спектрално-двойни звезди, но всички се отнасяли само за случай, когато звездите са от ранния спектрален клас В. Слайфер обаче намерил, че по-вероятно линиите на калция да се образуват не в калциеви облаци, в които е потопена звездата, в облаци от калций или не прекъсната маса от този газ, която е разположена по целия път на светлинните лъчи от звездата до нас. С други думи, калцият не е околозвезден, а междузвезден газ. Този възглед бил потвърден. И тогава вместо „стационарни линии“ започнали да казват „междузвездни линии“.

Потвърждаването, изясняването стана така. Когато стана известно, че температурата на звездната атмосфера е, която определя вида на звездния спектър, стана възможно теоретично да се определят интензитетите на различни линии, създадени в атмосферата на една звезда с определен химически състав и определена температура. Така бе изяснено, че такива горещи звезди, като тези от спектрален клас В не съдържат в своята атмосфера атоми на йонизиран калций. За тях там е твърде горещо. Всичкият калций при тази температура е вече е двукратно йонизиран и значи линии на еднократно йонизиран калций не може да има в спектъра на една звезда от клас В. Следователно еднократно йонизиран калций, който предизвиква стационарните линии в спектрите на горещите звезди, трябва да се намира далеч от нея – там, където не е така горещо и той може да съществува.

По-късно бе открито, че тези линии ги има далеч не само в спектрите на спектрално двойните звезди – те съществуват и в спектрите на болшинството горещи единични звезди. Но там тези линии съвсем не могат да се наричат стационарни, понеже една единична звезда няма орбитално движение. Тя се движи с една постоянна скорост към нас, наблюдателите, така че всички линии в нейния спектър са преместени еднакво и на величина, която съответствува на тази постоянна скорост според принципа на Доплер. Оказа се обаче, че преместването на линиите на йонизирания калций в спектъра на тези горещи звезди съответствува на съвсем друга скорост, а не на скоростта, с която се движи звездата.

Ако йонизираният калций запълва цялото междузвездно пространство, то неговите преместени, винаги както виждаме, по особен начин линии трябва да се наблюдават в спектрите на звезди от какъвто и да е било тип. За съжаление по-хладните звезди съдържат сами в своята атмосфера йонизиран калций, а значи и неговите линии в спектъра си. Тези линии при това са широки и силни и маскират тънките слаби линии на междузвездния калций. Въпреки това в някои случаи все пак става възможно да се открият тези тънки „междузвездни“ линии, наложени върху по-широките звездни линии.

Share Button

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.