Легионелите принадлежат към род Legioneolla, семейство Legionellaceae. Досега род Legionella официално обединява 6 вида: L. pneumophila, L. bozemanii, L. micdadei, L. dumoffii, L. gormanii, L. beachae, като най-голямо значение за човешката патология има L. pneumophilia. Откриват се нови легионели и понастоящем са известни 23 вида с 35 серологични варианта.
Морфология
Легионелите са Грам отрицателни / – / пръчици с размери 0,3 – 0,7 мм. При култивиране на изкуствени хранителни среди проявяват полиморфизъм. Не образуват спори. Имат 1 или по-рядко полярно или субполярно разположени ресни.
Културелни свойства и биохимична производителност
Характерна особеност е изключителната им взискателност към хранителните среди. За култивирането на легионелите се използват специално създадени за тях среди. Предпочитана е средата буфериран въглищно-дрождев екстракт агар с добавка на L-цистеин и алфа-кетоглутарат. Оптималните температури за развитие е 35 градуса и pH 6,9. Посевките се култивират в атмосфера с 2,5 – 5,0% CO2 и относителна влажност 60-80%. При тези условия колониите на легионелите се получават бавно след култивиране в продължение на 3-7 до 10 денонощия. Те имат диаметър 2-4 мм. и се плоски или леко изпъкнали, с бял до сивобелезникав цвят, гладка повърхност и вискозна, жилава или маслена консистенция.
Легионелите могат да разграждат минимални количества въглехидрати. Като главен източник на въглерод и на енергия те използват аминокиселините. Имат слаба оскидазна и изразена добре каталазна активност. Не разлагат уреята и не редуцират нитратите в нитрити. Образуват кисела фосфатаза, протеази, липази, РНК-ази, ДНК-ази и бета-лактамаза.
Антигенен строеж
Легионелите имат сложна антигенна характеристика. Съдържат специфични за рода антигени. Освен това те имат термостабилни видовоспецифични антигени, а някои видове и термостабилни груповоспецифични антигени. Притежават и термолабилни реснисти антигени. Разграничени са две или повече серогрупи.
Фактори на патогенност и вирулентност
Важна роля имат фимбриите и микрокапсулите. Микрокапсолите противодействат на фагоцитозата. Легионелите притежават ендотоксин.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина на легионелозата.
Естествена среда за обитаване на легионелите са сладките води и почвата. Във водите се размножават в съжителство със синьозелените водорасли и свободно живеещи амеби. Фактори за разпространение на инфекцията са – водоснабдителни системи (резервоари, кранове, душове и др.), климатични инсталации, лечебни аерозолни апарати, овлажнители на въздуха и др. Не е доказано предаване на заразата от заболели на здрави хора.
Входната врата са дисталните бронхиоли и алвеолите на белия дроб. Легионелите имат способността да се размножават активно в погълнатите ги макрофаги. Бързото им размножаване и отделяни екзотоксини могат да доведат до пневмотични процеси и обща интоксикация.
Клинично легионелите се изразяват в две основни форми – легионелна пневмония и пневмонична форма (Понтиак-треска)
Пневмоничната форма – протича като тежка, бързо прогресираща едностранна или двустранна пневмония. Често се получават усложнения, засягащи нервната система – атаксия, менингит, парализа на погледа. Понякога се развива остра бъбречна недостатъчност.
Непневмонична форма – протича като остро грипоподобно заболяване. Заболяването е непродължително и отминава до 2 до 5 дни.
Микробиологична диагноза
Материали за изследване: храчки, бронхиални промивни води, биопсични материали, кръв, вода, почва от околна среда
Микроскопско изследване – на препарат, оцветен по Грам, се наблюдават като Грам-отрицателни полиморфни пръчици. При специално оцветяване се виждат по една до две полярно разположени ресни.
Културелно изследване – за развититето се изискват наличие на цистеин и железни соли, 60% влажност и 2,5 – 5% CO2.
Биологично изследване – легионелите могат да бъдат изолирани и чрез заразяване на морски свинчета.
Химиотерапия
При легионелна пневмония се използват еритромицин и рифампицин.